Тоскана: кипарисови пътища, малки градчета и ранна светлина

Подготвихме багажа, проверихме фотографската техника повече от веднъж и потеглихме с онова особено съчетание от нетърпение и несигурност, което съпътства всяко нещо, правено за първи път. Сутрешният ни полет кацна в Пиза около обяд. Взехме колата под наем, намерихме място за четирима души и цялата техника и се отправихме към къщата.

За по-малко от три часа се бяхме настанили. Най-разумното беше да си починем, но първите тоскански гледки вече започваха да ни отклоняват от плана. Излязохме да напазаруваме някои дреболии за къщата и спряхме на няколко места по пътя – не защото бяха отбелязани на картата, а защото самият пейзаж край шосето беше достатъчна причина.

Вечерта завърши в ресторанта на малък хотел близо до къщата. Хапнахме спагети, обсъдихме следващата сутрин и се прибрахме рано. Първата аларма беше настроена за 4:30. От този момент нататък повечето ни дни щяха да започват по тъмно и да приключват след залез.

Постепенно опознахме и ритъма на малките градчета, през които минавахме. На някои места английският не беше достатъчен, но хората, които срещахме, бяха търпеливи и винаги намираха друг начин да се разберем. Спокойствието им беше много различно от забързаното ежедневие, с което сме свикнали. Нашето впечатление беше, че никой не вижда особен смисъл да бърза само заради самото пристигане.

Разбрахме също, че фотографската ни програма невинаги се съчетава лесно с работното време на ресторантите. На много места кухнята работеше по обяд, затваряше следобед и отваряше отново вечер – често точно когато ние тръгвахме за залез. Понякога се налагаше да импровизираме, но гладни така и не останахме.

Най-важният практически урок дойде още в началото – в Тоскана самият път е част от фотографското преживяване. Полетата се отваряха от двете страни, далечни къщи се появяваха по хълмовете, а кипарисите превръщаха обикновените отбивки в ясни композиционни линии. Бяхме планирали маршрут между различни места, но пейзажът непрекъснато ни даваше причини да спираме между тях.

Ставането в 4:30 през първата сутрин беше трудно. Направихме кафе почти без да говорим, натоварихме техниката в колата и потеглихме по тъмно към Cappella della Madonna di Vitaleta.

Малкият параклис се намира сред хълмовете между San Quirico d’Orcia и Пиенца, отделен от главния път с полета и черен участък. Това е едно от най-сниманите места в района и ние пристигнахме с надеждата да попаднем на мъглата, която понякога превръща познатата гледка в нещо по-меко и непредвидимо.

Мъгла нямаше. Небето беше чисто, а пейзажът вече започваше да разкрива пролетните си цветове. За кратко разочарованието се опита да измести концентрацията, но светлината продължаваше да се променя. Прекарахме почти два часа в снимки на параклиса, хълмовете и цветята на преден план. Условията не бяха тези, които си представяхме, но мястото все пак ни даде достатъчно възможности, когато спряхме да чакаме една различна сутрин.

От Vitaleta продължихме към известната кипарисова горичка край San Quirico d’Orcia. Разгледахме възможните гледни точки, снимахме от земята и направихме първите полети с дроновете. От въздуха кръговата форма на дърветата се открояваше още по-ясно сред обработваемите полета.

Следващата спирка беше Пиенца. Рано сутрин, преди улиците да се изпълнят с посетители, градът изглеждаше тих и просторен. Пиенца започва като средновековното селище Corsignano, а през XV век папа Пий II го превръща в един от най-ясните примери за ренесансово градоустройство. Този ред се вижда в центъра му, но за нас най-силно остана усещането да се разхождаме там, преди денят истински да е започнал.

След снимките, храната и кафето продължихме към Monticchiello и последвахме криволичещите пътища около селцето. Голяма част от следобеда прекарахме в Монтепулчано, преди отново да се върнем към Пиенца и да спрем при Pieve di Corsignano в очакване на вечерната светлина.

Романската църква и цилиндричната ѝ камбанария ни дадоха съвсем различен сюжет от откритите полета. Благодарение на наблюдателността на Миро забелязахме, че слънцето се приближава към един от отворите на кулата. Сменихме позициите си и уловихме момента, в който светлината премина през каменната конструкция и образува ясна слънчева звезда.

За залез отидохме при черния път край Terrapille, познат от последните видения за дома във филма „Гладиатор“. Небето остана чисто и залезът не се превърна в нищо особено драматично. Въпреки това снимахме пътя и меките хълмове около него. Още първият ден ни показа, че известната локация не гарантира идеални условия – и че добрите кадри често започват да се появяват едва след като очакваната снимка не се е случила.

Вторият ден съвпадна с 25 април – Деня на освобождението на Италия. Потеглихме към Ашиано, без да знаем какво ще донесе празникът и дали градчето ще бъде спокойно или изпълнено с хора.

Пътят ни отведе по-дълбоко в Крете Сенези – пейзаж, доста различен от меките зелени хълмове на Вал д’Орча. Тук откритата глинеста почва оформя склоновете в ридове, гънки и светли ерозирали участъци. Тя произлиза от древни морски наслаги, а променящата се светлина разкрива форми, които отдалеч изглеждат плавни, но отблизо се оказват много по-сложни.

Както обикновено, спирахме на различни места по пътя. Някои бяха само за кратък оглед, а други отбелязвахме за възможно връщане. До този момент картата ни вече не беше просто сбор от дестинации. Тя постепенно се превръщаше в запис на посоките на светлината, възможните предни планове, местата за спиране и гледките, които вероятно биха работили по-добре в друг час.

В Ашиано попаднахме на шествие с духов оркестър. Музикантите в униформи се събираха пред сградата на общината, по улицата преминаваха знамена, а местните хора вървяха след тях. След тишината на предишните утрини звукът и движението внесоха съвсем различен ритъм в пътуването.

От Ашиано продължихме към Chiusure, където се провеждаше ежегодният Фестивал на артишока. Малкото селце беше препълнено с хора, сергии за храна, музика и разговори. Празникът е посветен на местния артишок и свързаните с него земеделски традиции, но за нас най-силното впечатление беше колко цялостно събитието е променило селцето.

Хареса ни оживлението, но сред тълпите беше трудно да разберем самото място. Почти веднага решихме, че трябва да се върнем в обикновена сутрин, когато улиците и площадът отново ще принадлежат на селцето.

Наблизо се намира Abbazia di Monte Oliveto Maggiore, основано в началото на XIV век от Bernardo Tolomei и неговите спътници. Бенедиктинският комплекс е разположен сред гори и ерозиралия глинест пейзаж край Chiusure. Църквата, манастирските дворове и стенописите му носят история, много различна от временния шум на фестивала.

Именно контрастът между двете места определи този ден. В рамките на кратко разстояние преминахме от музика и претъпкани улици към манастир, оформен от векове ред и тишина. Тоскана вече ни показваше, че местата между фотографските гледки са също толкова важни, колкото и самите гледки.

Посрещнахме третия изгрев на едно от многото места, които бяхме забелязали по време на пътуванията с колата. Това не беше официална гледка и не носеше известно име. Имаше просто къща, група кипариси и наслагващите се форми на хълмовете зад тях.

Точно такива сцени ни караха да спираме толкова често. Всички разпознаваеми елементи на тосканския пейзаж присъстваха, но не изглеждаха подредени специално за посетителите. Къщата беше част от действащото стопанство, пътят продължаваше към обикновени полета, а сутрешната светлина за кратко свърза отделните елементи в обща композиция.

Снимахме от крайпътната зона и направихме няколко полета с дроновете, преди да продължим към Poggio Covili. Дългата кипарисова алея към къщата е една от най-разпознаваемите композиции във Вал д’Орча. Силата ѝ идва от простотата – две повтарящи се редици тъмни дървета, светъл път между тях и сграда, поставена в края на визуалната линия.

Мястото ни напомни и нещо важно – голяма част от популярните гледки в Тоскана не са туристически атракции, създадени за фотографи. Това са действащи стопанства, частни имоти и пътища за достъп. Снимката трябва да бъде направена, без да се влиза в полетата, да се пречи на движението или чуждата земя да се приема като свободен снимачен декор.

След това продължихме към Castiglione d’Orcia. Разходихме се из градчето, спряхме за кафе и направихме няколко въздушни кадъра. Надявахме се да посетим крепостта, но тя все още не беше отворена. Вместо да чакаме, приехме промяната и продължихме нататък.

Тази малка корекция беше типична за цялото пътуване. Имахме подробен план, но не позволявахме той да стане по-важен от самия ден. Затворените врати, неподходящата светлина и неочакваните тълпи не бяха провали. Те бяха просто информация за следващото решение.

След обяд и кратка почивка отново се върнахме в Пиенца. При първото посещение я бяхме видели в тишината на ранната сутрин. Този път останахме до вечерта и наблюдавахме как светлината постепенно изчезва над долината от края на историческия център.

Денят завърши в малък ресторант. За пръв път не бързахме към поредната отбелязана локация. Фотоапаратите бяха до нас, ранната аларма вече ни очакваше, но за известно време пътуването забави своя ритъм до този на самото градче.

На четвъртата сутрин се върнахме при Cappella della Madonna di Vitaleta. Това беше поредният ни опит да заснемем параклиса в мъгла и въздухът отново остана чист.

Връщането на една и съща локация при сходни условия може да изглежда като повторение на неуспешна идея. Нито една сутрин обаче не е напълно еднаква. Посоката и силата на светлината се бяха променили, предният план предлагаше други възможности, а ние вече разбирахме мястото по-добре, отколкото при първото посещение.

Фотографските пътувания често създават напрежение да продължаваме непрекъснато напред – да търсим нов обект, защото връщането изглежда по-малко продуктивно. Vitaleta ни напомни, че повторението също може да бъде полезно. Второто посещение не беше опит да пресъздадем снимка, видяна някъде другаде. То беше възможност да забележим онова, което сме пропуснали първия път.

След изгрева оставихме провинцията и потеглихме към Сиена. Промяната беше незабавна. Откритите полета и самотните постройки бяха заменени от тесни улици, каменни фасади и много по-гъст ритъм от хора и архитектура.

Посетихме катедралата, Piazza del Campo и Palazzo Pubblico. Площадът с форма на раковина е разделен на девет части, свързани с управлението на Деветимата, ръководили Сиена през част от нейния средновековен разцвет. Докато стояхме там, връзката между града и околната земя започна да се вижда по-ясно. Същата сиенска култура, която е оформила обществените сгради, е повлияла и върху подредения земеделски пейзаж, който снимахме по на юг.

От Сиена продължихме към San Gimignano. Оцелелите средновековни кули оформят един от най-разпознаваемите силуети на Тоскана, но нашето най-силно впечатление беше свързано с броя на посетителите. Улиците бяха претъпкани, а пред най-известните сладоледени къщи се извиваха дълги опашки. Разбира се, и ние се наредихме на една от тях.

San Gimignano беше впечатляващ, но не успяхме да усетим връзката, която откривахме в по-малките селца. Понякога едно място може да бъде богато на история и силно като гледка, но да остане трудно за преживяване, когато движението на туризма стане по-шумно от самото място.

Завършихме деня в Montalcino. Над историческия град се издига крепостта, а наоколо продължава пейзажът на Вал д’Орча. След интензивността на Сиена и тълпите в San Gimignano улиците му ни дадоха възможност за по-спокойна последна разходка, преди да потеглим към къщата.

За петия изгрев отново се върнахме при Poggio Covili. Пристигнахме, докато пътят все още беше тих, и намерихме позиции, от които можехме да снимаме кипарисовата алея, без да пречим на достъпа.

Не след дълго се появи голяма група фотографи. Свободното пространство край пътя беше ограничено, а спокойната композиция пред нас рязко контрастираше с движението зад фотоапаратите. Стативите се пренареждаха, хората се местеха с малки стъпки и всички чакаха светлината да достигне до една и съща редица дървета.

Популярните гледки създават особен вид концентрация. Няколко фотографи могат да стоят почти рамо до рамо, насочени към един и същ обект, но всеки се опитва да открие малко по-различна връзка между пътя, дърветата, сенките и къщата. Ранното пристигане ни даде достатъчно време да работим, преди мястото да се изпълни.

След сутрешната светлина отново потеглихме към Chiusure. Без Фестивала на артишока селцето изглеждаше почти неразпознаваемо. Същите улици, които преди бяха изпълнени с музика, сергии и посетители, сега бяха тихи. Площадът принадлежеше на няколко местни жители, кафенетата и бавното начало на един обикновен ден.

Разходихме се, без да заобикаляме тълпи, спряхме за кафе и закуска и най-сетне видяхме селцето, което си представяхме при първото посещение. Каменният кладенец, тухлените фасади, тесните проходи и малките саксии с цветя вече се открояваха като отделни детайли, а не като части от шумно събитие.

По-късно се върнахме при Abbazia di Monte Oliveto Maggiore и снимахме околния пейзаж с дроновете. До този момент движението ни през Тоскана вече не зависеше толкова силно от първоначалния маршрут. Връщахме се, защото бяхме научили нещо от първото посещение – за светлината, достъпа или атмосферата.

За залез избрахме едно от най-популярните фотографски места в района. Тъй като много от познатите снимки бяха направени там, очаквахме да има и други фотографи. Това, което не очаквахме, беше новата ограда и обособената площадка за наблюдение. Табелите ясно забраняваха летенето с дронове.

Някои посетители пренебрегнаха ограничението и все пак пуснаха дроновете си. Ние оставихме нашите прибрани. Една снимка не става по-важна само защото сме пътували далеч, за да я направим. Когато достъпът е променен или има ясно поставена забрана, уважението към мястото трябва да остане част от фотографското решение.

Завършихме вечерта с фотоапаратите от разрешената зона. Позицията не беше тази, която вероятно бихме избрали свободно, но хълмовете, червените цветя и дългият кипарисов път все пак ни дадоха една от определящите гледки на цялото пътуване.

Последния изгрев посрещнахме при кипарисовата горичка край San Quirico d’Orcia. Завръщането там в края на пътуването се усещаше много различно от първото посещение.

Вече знаехме накъде водят пътеките, как кръговата форма на дърветата се свързва с околните полета и колко бързо слънчевата светлина започва да променя сцената. Познатото място не беше станало по-малко интересно. Просто част от несигурността беше изчезнала и можехме да работим по-целенасочено.

След снимките разгледахме района около Castelmuzio и се разходихме из малкото укрепено селце. До този момент кафето и закуската в спокойно заведение на площада вече бяха станали също толкова характерна част от пътуването, колкото алармите и стативите. Тези паузи ни даваха време да прегледаме сутрешните кадри, да обсъдим кое е проработило и да решим каква част от оставащия план все още е реалистична.

Продължихме към седмичния пазар в San Giovanni d’Asso, а след това потеглихме към Murlo. Малкото селище беше поредното място, където каменните стени и тесните улици изглеждаха естествено свързани с околните хълмове.

В Murlo посетихме археологическия музей – първия италиански музей, в който влязохме по време на пътуването. В колекцията му се съхраняват находки от Poggio Civitate – важен етруски обект наблизо, където са открити останките на представителна резиденция от VII и VI век пр.н.е. След няколко дни, посветени предимно на светлината и пейзажа, музеят ни даде различен начин да разберем колко отдавна хората обитават и оформят този район.

За последния залез се върнахме при черния път край Terrapille, свързван с известната сцена от „Гладиатор“. Бяхме го снимали още през първия ден под чисто небе, което не ни даде драматичните цветове, на които се надявахме.

Връщането не беше просто опит да поправим предишните кадри. То даде естествен завършек на пътуването. Отново стояхме на едно от първите посетени места, но вече не възприемахме Тоскана като четирима души, следващи карта, изпълнена с непознати имена.

Мъглата, която си представяхме, така и не се появи. Няколко изгрева и залеза останаха по-спокойни от очакваното. Някои врати бяха затворени, част от местата – претъпкани, а някои планове трябваше да бъдат изоставени. Нищо от това не направи пътуването неуспешно.

Заедно с двама приятели, които споделят нашите идеи, бяхме организирали първото си самостоятелно фотопътуване в чужбина. Научихме колко много помага подготовката, колко бързо може да се промени един план и защо понякога най-доброто решение е да се върнем, вместо да продължаваме напред.

Прибрахме се със снимки, но и с нещо, което не може да се събере в един кадър – увереността, че четиримата можем да изградим пътуване около собствените си интереси, да вземаме необходимите решения и заедно да намираме път през всичко неочаквано.