Бил съм няколко пъти в Девин. Градът е разположен дълбоко в Западните Родопи и е известен най-вече с минералните си извори, но това, което ме връща към него, е природата наоколо – речни долини, горски пътеки, водопади, ждрела и панорамни места, които могат да бъдат съчетани в рамките на няколко дни. В началото на май аз и Юлия потеглихме натам с нашите добри приятели Нина и Явор. Искахме да обиколим част от маршрутите около града и да отделим възможно най-много време за снимане. За мен май е един от най-подходящите месеци за подобно пътуване. Дните вече са приятни, гората отново е зелена, а реките и водопадите все още носят водата от по-студените месеци. Запазихме си спокойна къща близо до центъра на Девин и потеглихме за четири дни по пътищата и пътеките на Родопите.
По пътя през долината на Въча
Пътуването ни започна по пътя през Кричим. След града маршрутът навлиза в тясната долина на река Въча и продължава между стръмни гористи склонове, скални участъци и няколко язовира. Пейзажът се променя почти след всеки завой. На места планината затваря пътя от двете страни, а малко по-късно гледката се отваря към водата и далечните родопски ридове.
Спряхме на една отбивка над язовир Въча. Отдавна си бях поставил за цел да го снимам. За мен това е един от най-фотогеничните язовири в България, особено погледнат от въздуха, където извивките на водата и околните хълмове оформят ясни пластове в пейзажа. След няколко полета с дрона продължихме към Девин.
Нашата домакиня ни посрещна много мило, увери ни, че можем да разчитаме на нея, ако имаме нужда от нещо, и ни препоръча няколко места с добра храна. След обяда и кратката почивка от пътуването се отправихме към първия ни залез при Червен камък над града.
Избрахме по-стръмния подход от източната част на Девин. Маршрутът бързо набира височина по дълга поредица от стъпала, преди да достигне местността Храстево и панорамното място над долината. Пристигнахме навреме за последната светлина и останахме, докато гората постепенно утихваше. В един момент чухме характерните предупредителни звуци на сръндаци, които бяха усетили присъствието ни. При друго мое посещение бях виждал и сърни, които бягаха между дърветата. Дори когато светлините на Девин са непосредствено под нас, мястото остава диво и тясно свързано с околната гора.
Над Ягодина и през Триградското ждрело
На следващата сутрин потеглихме към Ягодина и оставихме колата до хотел „Мурсал“, разположен под панорамната площадка Орлово око. Оттам маршрутът се изкачва по черен път и през отделни горски участъци. С набирането на височина гледката постепенно се отваря към околните ридове.
Металната площадка на Орлово око е издадена над Буйновското ждрело и разкрива широка панорама към тази част на Западните Родопи. Останахме известно време, за да снимаме, след което се върнахме до хотела и обядвахме.
По-късно продължихме към Триград. Пътят преминава през Триградското ждрело – дълъг пролом, издълбан от река Триградска в мраморните скали северно от селото. В същинската му част шосето върви близо до реката под високи отвесни стени, а разминаването с насрещни автомобили изисква внимание и търпение.
За снимане ждрелото беше пълна противоположност на откритата панорама от Орлово око. Скалите затваряха композицията, светлината достигаше до пътя само на отделни места, а реката водеше погледа през кадъра. Продължихме до Триград и останахме в района до залез, преди да се върнем в Девин.
Вълчи камък, Широка лъка и дъга над Девин
На третия ден се отправихме към село Гьоврен и поехме пеша към Вълчи камък. Маршрутът напуска селото по черен път, постепенно набира височина и продължава през иглолистна гора, преди да достигне билото и панорамната площадка на около 1650 метра надморска височина.
Мястото напомня на Орлово око, но усещането е различно. Пътеката ми се стори по-спокойна, по-слабо развита и по-малко посещавана. Лично на мен Вълчи камък ми хареса повече. По-дългият подход и тишината направиха гледката в края по-свързана със самия преход.
След това продължихме към Широка лъка, където възнамерявахме да снимаме залеза. Селото е запазило голяма част от традиционната родопска архитектура, със стари каменни и дървени къщи, разположени по склоновете от двете страни на реката. То е тясно свързано и с музикалните традиции на Родопите, а там се намира Националното училище за фолклорни изкуства.
Пролетното време обаче промени плановете ни. Докато обядвахме, над селото се изсипа силен дъжд, облаците се сгъстиха и стана ясно, че залез няма да има. Направихме кратка разходка сред старите къщи, заснех няколко кадъра с дрона и потеглихме обратно към Девин.
Пристигнахме малко преди залез. Дъждът беше преминал, облаците започваха да се разкъсват, а над долината се беше появила дъга. Това беше неочакван късмет. Издигнах дрона и направих въздушна панорама, в която събрах града, околните планини, дъгата и топлата светлина на златния час.
По Девинска река и отново към Червен камък
В последния ден от престоя ни поехме по екопътека Струилица–Лъката–Калето. Маршрутът започва близо до минералните басейни в местността Струилица и следва извивките на Девинска река през гората и скалните участъци. Мостчетата и тесните части на пътеката държат маршрута близо до водата, а на няколко места от основното трасе се отделят странични пътеки.
Една от тях води до Самодивското пръскало – висок водопад, който се спуска на отделни падове сред гората. Пролетта е сред най-подходящите периоди да бъде видян с повече вода. По-нататък по маршрута се намира Мечешкият водопад, чийто дебит зависи силно от сезона. Ние имахме късмет и го видяхме пълноводен.
Пътеката беше особено подходяща за фотографията, която обичам. Реката, камъните, малките каскади и свежите зелени листа предлагаха множество по-близки композиции, а мостчетата и извивките на маршрута свързваха отделните гледки в по-цялостен разказ.
Вечерта отново се отправихме към Червен камък за залез, но този път избрахме другия подход. Екопътека Храстево започва от отбивка по пътя към местността Лесичево. Тя е много по-полегата от изкачването откъм Девин и преминава по почти равен горски път. В защитената местност са запазени вековни черни борове, част от които са на възраст над три столетия, а разходката под тях беше спокоен завършек на деня.
Когато си тръгнахме от Девин, пътуването не ми изглеждаше като поредица от отметнати маршрути и панорамни места. Остана начинът, по който водата, гората и времето променяха снимките ни от ден на ден. Видяхме пълноводни реки и пролетни водопади, тъмни ждрела, открити панорами, един и същ залез, достигнат по две различни пътеки, и напълно неочаквана дъга над града.
Времето невинаги следваше плановете ни, но именно то ни подари най-силния кадър от пътуването. Това е една от причините да се връщам в Девин – пейзажът може да е познат, но светлината никога не разказва една и съща история два пъти.
