В началото на юни аз и Юлия потеглихме към Смолян с нашите приятели Нина и Явор. Бяхме набелязали няколко маршрута и места за снимане около града, но още с пристигането ни времето се превърна във важна част от пътуването. Проливният дъжд, ниските облаци и кратките моменти на ясна светлина непрекъснато променяха плановете ни. Смолян е разположен в една от най-високите части на Родопите, протегнал се по тясната долина на река Черна и обграден от иглолистни гори, скалисти ридове и планински езера. Много от познатите места в района се намират сравнително близо едно до друго, но предлагат напълно различни пейзажи – открити панорами над долината, спокойни горски пътеки, отвесни скали и реки, разделени на десетки водопади. По време на престоя ни се научихме да използваме кратките прозорци между бурите. Тръгвахме преди изгрев, прибирахме се, когато дъждът станеше прекалено силен, и отново излизахме, щом облаците започнеха да се разкъсват. Именно този ритъм ни подари някои от най-силните моменти от пътуването.
Дървено убежище между Смолян и Пампорово
Настанихме се във вила „Морава“, разположена в местността Караманджа по пътя между Смолян и Пампорово. Мястото остава встрани от по-оживените части на курорта и се състои от две дървени къщи, обградени от поляни и гора. От терасите се открива гледка към връх Соколица, който се издигаше над зеленината през целия ни престой.
Къщите са изградени предимно от дърво и имат топлата и спокойна атмосфера, от която имахме нужда след дългите дни навън. На разположение има сауна и открито джакузи, които се затоплят с печка на дърва. Те се оказаха особено приятни, когато се връщахме мокри и премръзнали от пътеките. До основните къщи има и съвременен вариант на хобитска къща – необичаен детайл, който не нарушава естествения характер на мястото.
Връх Соколица беше сред местата, които обмисляхме да посетим, но нестабилното време не ни позволи да включим изкачването в програмата. Все пак успях да заснема върха с дрона и присъствието му в далечината се превърна в част от историята на вилата. Всяка сутрин поглеждахме натам, а самия маршрут оставихме за следващо пътуване.
Родопите ни посрещнаха с проливен дъжд. Възможността още същия ден да тръгнем по някоя от набелязаните пътеки отпадна, но времето ни даде възможност спокойно да се настаним и да се насладим на къщата. Вечерта ни посети мой близък приятел от студентските години, който живее в Смолян. Той ни предложи по-малко известно място за изгрев над града и се разбра да дойде с нас.
Уговорихме си среща за 5:30 сутринта на паркинга при началото на екопътека „Невястата“. Дъждът продължи и през нощта, затова си легнахме, без да знаем дали изобщо ще видим изгрева.
Изгрев от Калето и тихи езера след дъжда
В 5:30 се срещнахме до арката на манастир „Св. Пантелеймон“ по пътя между Смолян и Пампорово. Зад паркинга започват две пътеки. По-познатият маршрут се отделя надясно към Невястата, а пътеката вляво води до останките от крепостта Калето в местността Турлука.
Разстоянието до Калето е около 700 метра. Пътеката преминава през гората, а по по-стръмните участъци има стъпала и парапети. След около петнадесет минути достигнахме откритите скали над града.
Калето е датирано от Късната античност и е било част от по-голяма система от укрепления в Родопите. Разположението му е позволявало визуален контакт с други крепости в планината. Част от южната крепостна стена е разкрита, но за нас най-силното на това място беше гледката отвъд останките.
Дъждът от предишния ден беше изпълнил Смолянската долина с ниска облачност. Отгоре градът почти изчезваше под широк пласт мъгла, а по-високите ридове оставаха видими в първата сутрешна светлина. С изгряването на слънцето лъчите постепенно достигнаха гористите склонове и започнаха да отделят различните пластове на пейзажа.
Условията бяха точно такива, каквито се надявам да намеря при снимане на планински изгрев. Вместо ясна и предвидима панорама мъглата беше опростила долината и беше оставила видими само ридовете, топлото небе и отделни части от града. Останахме на скалите, докато светлината се променяше, и направихме серия от снимки, преди да се върнем към паркинга.
След това поехме по другата пътека към Невястата. Маркираният маршрут е дълъг около 750 метра и обикновено се изминава за около половин час в едната посока. По него има информационни табла, места за почивка и две панорамни площадки. Пътеката беше по-посещавана и по-добре обособена от тази към Калето, но гледките към Смолян и околните скали ни показаха същата долина от различна посока.
След ранното ставане се върнахме във вилата за кафе, почивка и малко време в джакузито. Следобедът отново беше дъждовен, както щяха да бъдат почти всички следобеди по време на престоя ни. Малко преди залез облаците се отвориха достатъчно, за да посетим Смолянските езера.
Езерата са разположени стъпаловидно по долината на река Черна, под връх Снежанка и Орфеевите скали. В миналото са били около двадесет, но днес ясно оформени са останали седем, а други постепенно са се превърнали във влажни зони. След дъжда водата беше тиха и тъмна и отразяваше облачното небе и околната иглолистна гора. Завършихме деня с разходка край езерата, докато последната светлина постепенно изчезваше.
Червената скала и бурята при Орфеевите скали
На следващата сутрин отново тръгнахме рано, този път към Червената скала. Прогнозата показваше, че следобед дъждът ще се върне, затова трябваше да направим прехода и да се приберем, преди времето отново да се промени.
Червената скала се издига в масива Голямата стена над западната част на Смолян. Тя представлява огромен риолитен блок с височина над сто метра. Името ѝ най-често се свързва с червеникавия цвят, който източната ѝ страна придобива, когато бъде огряна от сутрешното слънце.
До мястото има няколко възможни подхода откъм Смолян, Смолянските езера и района на Каньона на водопадите. Официално описаният маршрут от града е дълъг приблизително 2,6 километра, а изкачването отнема около два часа. По-голямата част от прехода е сравнително умерена, но последният участък под панорамното място е значително по-стръмен и изисква внимание, особено след дъжд.
Отгоре погледът обхваща Смолян, околните ридове, а на север се виждат кулата Снежанка и Орфеевите скали. Нестабилната прогноза ни караше постоянно да следим облаците, но имахме късмет. Успяхме да направим прехода и да се върнем, преди да започне следобедният дъжд.
Вечерта потеглихме към връх Снежанка, за да снимаме залеза от Орфеевите скали. Пътеката започва от седловината под върха, край асфалтовия път към телевизионната кула. Оттам маркираният маршрут преминава през открити поляни и достига скалите за около петнадесет минути спокойно ходене.
Орфеевите скали се намират на около 1880 метра надморска височина. Дълбоко под тях се виждат Смолянските езера, разположени по долината между гористите склонове. Когато пристигнахме, условията изглеждаха обещаващи. Под облаците все още имаше светлина, а откритият хоризонт даваше надежда за силен залез.
Направихме няколко снимки, поговорихме си и зачакахме светлината да се развие. Реших да направя кратък опознавателен полет с дрона. Само няколко метра над мен той влезе в облак, който допреди малко изобщо не се виждаше.
Когато се огледахме, разбрахме колко бързо се беше променила планината. По склоновете се спускаха облаци и мъгла, а срещу нас приближаваше тъмна стена от дъжд. След това в далечината се чу гръм.
Нямаше причина да чакаме. Събрахме техниката възможно най-бързо и побягнахме към колата. Залезът изчезна, но внезапната промяна на пейзажа остана сред най-ясните ми спомени от пътуването. Понякога най-силното впечатление не е светлината, която си очаквал да заснемеш, а скоростта, с която планината я отнема.
Каньонът на водопадите и последната светлина над Лагера
На следващата сутрин отново тръгнахме рано с надеждата да изпреварим приближаващия дъжд. Целта ни беше Каньонът на водопадите – маршрут, който вече бях преминавал два пъти. Последното ми посещение беше преди пет години и ми беше интересно да видя как се е променило мястото.
Екопътеката следва река Герзовска през резерват „Сосковчето“ и неговата буферна зона над Смолян. Кръговият маршрут е дълъг около 6,8 километра и обикновено се преминава за близо три часа без продължителни спирания. За фотографите обаче преходът лесно може да отнеме повече време. Пътеката многократно пресича реката по дървени мостчета и се изкачва покрай каскади, мокри скали и стара иглолистна гора.
По течението на реката се броят 46 водопада. Най-големият е Орфей, чийто воден пад е почти седемдесет метра. Между мостчетата се появяват множество по-малки водопади, а в горната част на маршрута има панорамни площадки с гледки към каньона, околните скали и Смолян.
Надявахме се пролетните води все още да поддържат силен дебит и условията не ни разочароваха. Гората ухаеше на мокра зеленина, реката беше бърза, а дървените съоръжения постепенно изчезваха сред гъстата растителност. Бяхме тръгнали, преди пътеката да се напълни с хора, и в продължение на няколко часа почти не чувахме нищо друго освен водата и собствените си стъпки.
Това беше третото ми посещение, но пътеката не изглеждаше по същия начин. В сравнение с преди пет години забелязах сериозни промени по инфраструктурата и в цялостната поддръжка на маршрута. На връщане срещнахме човека, който по време на нашето посещение се грижеше за посетителския център и пътеката.
На входа се събираше такса за поддръжка. След като видях колко много дървени съоръжения има по маршрута и колко силно са изложени на вода, бури и зимни повреди, за мен тази такса имаше смисъл. Мостовете, стъпалата и парапетите в подобен терен се нуждаят от постоянна грижа, а при това посещение разликата се виждаше.
По-късно избрахме по-тихо място за залеза – езеро Лагера, разположено близо до по-познатите Смолянски езера, но встрани от най-посещаваната пътека. Тъмната и почти неподвижна вода беше обградена от смърчова гора и открити зелени поляни. Свежи участъци растителност се показваха над повърхността и придаваха характерна форма на неправилната брегова линия.
Когато слънцето се снижи зад рида, дълги лъчи достигнаха водата и околните дървета. Заснех езерото както от брега, така и от въздуха, използвайки отраженията, дълбоките сенки и кратката топла светлина, за да покажа спокойния характер на мястото.
Завършихме вечерта в ресторант „Българче“ в Смолян. Менюто му е насочено към българската и родопската кухня, но за мен най-важно остава качеството на храната. От заведенията, които съм посещавал в Смолян, „Българче“ продължава да заема първото място в личната ми класация.
Музеят на магията и една причина да се върнем
В последния ден напуснахме Смолян и се отбихме в село Момчиловци. Там посетихме Музея на магията, създаден от българския илюзионист и актьор Ненчо Илчев в родното му село.
Преди да влезем, очаквах малка колекция от сценични реквизити. Вместо това открихме подробен разказ за историята на българското илюзионно изкуство и голям брой оригинални предмети, свързани с някои от най-известните ни артисти. Сред експонатите има реквизити и лични вещи на Мистър Сенко, Факира Мити, Астор, Орфи и много други изпълнители, развивали това изкуство в България през XX век.
Един от най-необичайните експонати е свързан с Мистър Сенко и бобина на Тесла, изработена специално за негов сценичен номер. Подобни предмети ни показаха, че историята на магията в България има много по-дълбоки корени и включва повече техническа изобретателност, отколкото предполагахме.
В момента колекцията е изложена в реставрираната сграда на старото килийно училище в центъра на Момчиловци. Наличното пространство не е достатъчно за всички експонати и в селото се подготвя по-голям дом за музея. Плановете предвиждат повече изложбена площ и зала, която да се използва и за представления и фестивали.
При нашето посещение музеят нямаше определена входна такса и разчиташе на даренията на посетителите. Това едновременно ме изненада и впечатли. Колекция с подобен мащаб се нуждае от поддръжка, пространство и постоянна работа, затова бих посъветвал всеки, който я посети, да помогне според възможностите си.
Музеят беше много различен завършек от горите, езерата и водопадите през предишните дни, но се вписа естествено в пътуването. Родопите не са само пейзаж. Те пазят лични истории, местна памет и неочаквани части от българската културна история.
Когато окончателно напуснахме района, не запомних пътуването като поредица от провалени заради дъжда планове. Същото това време беше събрало мъглата под Калето, беше оставило горите свежи и зелени, беше напълнило водопадите и беше преобразило Орфеевите скали само за няколко минути.
Соколица остана на хоризонта и продължи да ни чака. Не успяхме да видим всичко, което бяхме планирали, но това не направи пътуването незавършено. Просто ни остави ясна причина да се върнем в Смолян и да продължим разказа.
